Какво са Духовните Общности Ананда?
Ананда Сангха - Разпространение На Светлината На Йога Чрез Ученията На Парамханса Йогананда. Разказ От Свами Криянанда
Най-ясните ми спомени от моето детство са свързани със специален вид щастие, щастие което нямаше почти нищо общо с нещата които ме заобикаляха. Като най много то само се отразяваше в тях.
Една постоянна мисъл се въртеше в мен; Изобщо какво правих тук?
Интуитивно чувствах, че трябва да има някаква по-висша реалност – друг свят, много по-сияен, красив и хармоничен, отколкото това земно ниво.
Красиви звуци и цветове ме обземаха почти до екстаз. Понякога разстилах едно цветно индийско одеало което имах
Понякога, втренчвайки се в призмата, образувана от широкия ръб на огледалото на майка ми, си представях, че живея в свят на ярки светлини с цвят на дъга.
Често през нощта, преди да заспя, бивах обгърнат от една прекрасна лъчиста вътрешна светлина и моето съзнание се разширяваше отвъд границите на тялото ми.
По това време си мислех, че това е нормално и всички деца по света заспиваха по този начин.
По-късно научих, че това съвсем не е така. Даже им се струваше твърде странно на повечето хора.
Грешното убеждение че това не е нормално направи така че постепенно да изгубя този ценен подарък.
По късно успях да си го възвърна отново след като започнах да медитирам, когато бях на двадесет и три години, след моето посвещение на крия йога от моят Гуруджи – Парамханса Йогананда. Когато отново бях обгърнат от тази светлина, осъзнах, че всъщност времето не съществува.
Но повече за това по-късно…
Когато пораснах, вътрешната ми радост се превърна в силен ентусиазъм за живот.
По това време живеех в Чарлстаун – Северна Каролина
Бях умерено щастлив, с изключение на факта, че из главата ми се въртеше една досадна мисъл, който ме безпокоеше непрекъснато:
Този живо изобщо има ли някакъв смисъл? Или всичко е само един процес на скука и монотонност? Със сигурност трябва да има някаква по-висша цел, може би скрита, но Божествена и прекрасна.
Един друг въпрос ми се въртеше постоянно с нарастваща спешност: И какво е Бог?
Ако въобще има Бог, той не би трябвало да е просто един сърдит съдия в облаците…
Бог сигурно ще да е, мислех си, ако не нещо друго, то едно съзнателно Същество. А инякъде бях чел, че Той е също една динамична сила на щастие.
Е, разбира се, сигурно ще да е и това.
Като преследвах тези мисли, установих, че това което искам, това от което цялото човечество наистина се нуждае, е от Бог.
Самият Бог трябва да е съзнателен, мислех си, и след като е създал всичко, трябва да го е произвел от съзнанието Си.
Значи тогава Той е съзнание: Съществено съзнание.
Човек би могъл, мислих си, да посвети целия си живот на тази истина без никога да му омръзне.
Каква вълнуваща перспектива! Това, следователно, ще бъде мисията ми в живота: ще търся Бог!
На връщане вкъщи една вечер намерих мооите приятели, събрани в кухнята.
Присъединих се към тях за чаша кафе. Моите мисли обаче бяха далеч от това събиране.
Тъй като бях завладян от новите ми идеи, почти не можех да говоря.
„- Ей Вижте Дон! Каза единият. За какво трябва да е толкова нацупен?“ Когато разбраха, че не искам да участвам в разговора им, приссмехът се обърна към дразнене.
„Дон продължава да се опитва да реши гатанката на Вселената! Леле каква мъка!“
– Ах, сладката мистерия на живота! – Се извика друг.
– Ти не разбра ли? – обърна се към мен третият: – Всичко е толкова просто! Няма загадка, която да бъде решена! Просто се напий когато ти кефне, прекарай си го гот, избери си едно гадже, и забрави за цялата тая тъпотия! „
– Да – тяюгостно добави първият. „Забрави.“
За моето сегашно състояние на съзнанието ми, моите съквартиранти ми звучаха като лаещи кученца.
Въобще за какво са ми такива приятели? Без да кажа нито дума, станах и излязох от стаята.
Няколко дни по-късно обсъждах религията с един мой познат. – Ако искаш духовно просветление – каза той изведнъж, – ще откриеш отговора в Бхагавад Гита.
„Какво е това?“ Ахнах…
Някак си това екзотично име ми беше дълбоко привлекателно а и по някакъв необясним начин, супер познато.
Това е хиндуистко писание. Каза той.
Индуско? И какво е това? Не знаех нищо за индийските учения.
Това име, обаче, Бхагавад Гита, потъна дълбоко в мен.
Аз започнах да проучвам и един ден стигнах до няколко извадки от хиндуистките учения – само няколко страници, но какво разкритие!
Тук акцентът беше върху космическите реалности.
Бог беше описан като безкрайно съзнание; И човекът, като една проява на това съзнание.
Уау, това беше същият извод до който аз бях стигнал по време на дългите ми мисли в Чарлстаун!
Най-висшият дълг на човека, прочетох, е да се настрои към божественото съзнание:
Отново това беше, същото до което и аз бях стигнал!
Една мисъл отекна вътре в мен; Ами тогава Крайната цел на човека е – да изпита тази божествена реалност като истинското Си Аз.
Но колко научно! Какво безкрайно обещание!
Тук намерих и обяснения, представени с кристална яснота и логика.
Най-хубаво от всичко беше, че намерих съвета който търсех, за не само как да живея духовен живот, но и по-конкретно как да търся Бога.
Бях напълно изумен!
Това беше точно това, което търсех! Чувствах се като просяк, който току-що е спечлил планина от злато и скъпоценни камъни.
Ето няколко извадки от Бхагавад Гита;
Аз съм основата на безличностния Брахман, който е безсмъртен, нетленен и вечен и на когото е присъщо състоянието на крайно щастие
Всеки, който медитира върху Мен като върху Бога, Върховната Личност, и чийто ум непрекъснато се ангажира с това да Ме помни; който не се отклонява от пътя, той, о, Арджуна, със сигурност ще дойде при Мен.
Бог, Върховната Личност, казва: „Докато говориш учени думи, ти скърбиш за нещо, за което не си заслужава да скърбиш.
Мъдрите не оплакват нито живите, нито мъртвите. Никога не е имало време, когато Аз не съм съществувал, нито ти, нито тези царе, нито в бъдеще някой от нас ще престане да съществува.
Както въплътената в това тяло душа непрекъснато преминава от детство към младост и от младост към старост, така в момента на смъртта тя преминава в друго тяло. Личност, която е уравновесена, не се смущава от такава промяна.
Знай, че това, което прониква цялото тяло, е неразрушимо. Никой не може да унищожи вечната душа.
За душата няма нито раждане, нито смърт. Тя не е започвала да съществува, тя не започва да съществува и няма да започне да съществува. Тя е неродена, вечна, вечно съществуваща и първоначална. Тя не е убивана, когато тялото е убивано.
Както човек сменя остарелите си дрехи с нови, така душата приема нови материални тела, като изоставя старите и бесполезни тела.
Душата не може да бъде нарязана на парчета с никакви средства, нито изгорена на огън, нито намокрена с вода, нито изсушена от вятър.
Тази индивидуална душа не може да бъде начупена или разтворена; тя не може да бъде нито изгорена, нито изсушена. Тя съществува винаги и навсякъде, неизменна, неподвижна, все същата.
Четейки тези думи, умът ми се извиси и въображението ми дълбоко се развълнува.
Все повече и повече исках да се превърна в отворен съд, който да бъде изпълнен от Божият благодат.
Знаех, че ако се предложа напълно на тези учения, Бог ще влезе в живота ми и ще ме изпълни с „безкрайно блаженство“.
Тези изречения говореха по същество за едно и също нещо: човек може да намерии съвършенството само в себе си, а не във външния свят.
Няколко дни по-късно отидох по-нагоре по Пето Авеню в Ню Йорк до друга книжарница. Тук намерих цяла раздел от книги за индийската философия – първата, която някога съм срещал.
Погледнах жадно към голямото разнообразие от заглавия: Упанишадите, Бхагавад Гита, Рамаяна, Махабхарата и други книги за йога.
Тогава Се Случи Нещо Изумително...
Докато “сканирах“ рафтовете, видях една книга, която не бях забелязала отначало.
Снимката на автора върху корицата ми повлия доста странно. Никога не бях виждал каквото и да е друго лице да излъчва толкова много доброта, смирение и любов.
С нетърпение извадих книгата и погледнах заглавието: Автобиография на Един Йогин, от Парамханса Йогананда.
Докато гледах това красиво лице на корицата, изведнъж почувствах силен вътрешен подтик да я купя веднага.
Но изведнъж си избих мисълта от главата…
– Това не е, което търся – казах си аз.
Но след това ми се появи една друга мисъл: „Как можеш да знаеш каква е книгата, ако изобщо даже не си я прочел?“
„Не!“ аргументирах със самият себе си: „Трябва да спра да чета книги; Ще стана прекалено интелектуален. Освен това, ако някога ще стана отшелник, ще трябва да спестя пари, а не да продължавам да ги харча! „
Стигнах до ъгъла и тръгнах към другият край на улицата, когато се случи нещо шокиращо, което никога не бях си мислел, че ще се случи с мен…
Чувствах, че една истинска сила ме обръща наляво към Пето авеню.
Никога досега не бях изпитвал нещо подобно.
Учуден, попитах себе си: „Има ли нещо в тази книга, която е предназначено за мен да науча?“
Без втора мисъл бързо се върнах пак във книжарницата.
Когато влязох, се запътих право към рафтовете на индийските книги и купих Автобиографията на един Йогин.
Интересното беше че моите съмнения за тази книга се изпариха моментално. Имах чувството, че Йогананда споделя съдбата ми.
С новата си книга в ръка се почувствах изведнъж, сякаш бяхме стари приятели този индийски йогин.
Светът и аз бяхме непознати, но тук имаше еднин човек- първият – който ме познаваше и напълно ме разбираше.
И още даже не бях го срещнал лично.
Стигнах с бързо до стаята си в Скарсдейл и с нетърпение разгърнах книгата.
И Тогава Започна Най-Вълнуващото Приключение в Живота Ми
Автобиографията на Йогин е историята на един млад бенгалски индиец за интензивното търсене за Бога.
Той описва редица светци, които е срещнал по време на търсенето си в Индия, особено за собствения си велик гуру Свами Шри Юктешвар.
Той също така описва по-ясно от всяка друга мистична творба, която някога съм чел и до ден днешен, изживявания с Бога, включително и най-висшето от всички;
Самадхи: Съвършено блаженство!
В глава след главата намирах вълнуващо свидетелство за живата действителност на Бога, не само в безкрайността, но и в сърцата и живота на всички живи същества.
Четох как молитвите на Йогананда, дори и за най обикновените неща, бяха отговорени и как, като се постави безрезервно в ръцете на Бога, неговите неочаквани нужди бяха посрещнати без нито едно единствено разочарование.
Досега предполагах, че животът с медитация ще може да ми като най много спокойствие.
Но тук открих, едновременно, че плодът на духовния живот е безкрайна любов и блаженство „Отвъд всякакво въображено очакване“!
Никога Преди Да Не Съм Срещнал Душа, Която Е Толкова Ясна и Толкова Изпълнена С Доброта И Радост!
Всяка страница изглеждаше лъчиста от светлина. Докато четях Автобиографията на Един Йогин, сменях между сълзи и смях: сълзи от истинска радост; и смях от още по-голяма радост!
Три дни едва ядях или спях. Когато ходех, беше като че на пръсти, сякаш в екстатичен сън.
Това, което в крайна сметка описва тази книга, е най-висшата наука, Крия Йога – техника, която позволява на търсещия да напредва бързо по духовния път на медитацията.
Защото, повече от всичко друго, това, което тази книга ми даде, беше убеждението, че в Йогананда намерих моят гуру, моят вечен духовен учител.
Само няколко дни по-рано дори не знаех за тази странна дума, гуру, йога или прераждане, или карма, или почти нищо от основната философия на Индия.
Със вълнуваща изненада научих че той сега живееше във своя ермитаж във Енсинитас – Калифорния който се наричаше Дружба за Себерализация (Self-Realization Fellowship).
Веднага след като свърших с четенето на автобиографията на един йогин, моят импулс беше да се кача на следващия автобус, за Калифорния. Но не исках да бъда импулсивен, така че изчаках цял ден!
Хванах следващия. След това, за четири дни и четири нощи, домът ми беше поредица от междуградски автобуси.
Пристигнах в Енсинитас късно следобед, прекалено уморен, за да отида веднага в ермитажа. Резервирах си хотел, и като повален спах за цяло едно денонощие.
На следващата сутрин се отправих към Дружбата за Себерализация и позвънях на предната врата.
Минути по-късно се появи нежна, възрастна дама. По-късно научих, че това е най-напредналата жена-ученик на Учителя – Гяна Мата.
– Мога ли да ви помогна? – попита учтиво тя
– Тук ли е Парамаханза Йогананда?
Произношението ми на ието му не беше от най добрите…
Страхувам се че не, той е вън за уикенда. Има ли нещо, с което мога да ви помогна?
„Е не. Искам да кажа…да, исках да го видя.
– Той изнася лекции днес в Църквата ни в Холивуд.
„Имате там църква?“ Показах си учудването. Винаги съм си представял че Холивуд, е само филмови студия,
След това продължих …
– Искам да се присъединя към неговата работа – обясних аз. – Искам да живея тук.
– Научил ли си напечатаните му уроци? – попита тя?
– Уроци? „Не знаех, че той имаше уроци, които да бъдат изучавани.“ Положението ми ставаше все по-мрачно.
– Има пълен курс от тях. Опасявам се, че не можеш да се присъединиш – твърдо продължи тя, – докато не изучиш цялата поредица.
„Колко време отнема това?“ Сърцето ми потъваше.
– Около четири години.
Четири години!
Изключено!
Докато поглъщах разочарованието си, попитах как мога да стигна до холивудската църква.
Когато пристигнах в Лос Анджелис, незабавно продължих незабавно към 4860 Сънсет Булевард, адреса на църквата, която търсех.
Когато влязох вътре, една дама ме поздрави от зад една дълга маса в задната част на стаята.
„Мога ли да ви помогна?“
Пак същото, като че ситуацията се повтаряше отново…
Обясних ми мисията.
– О, страхувам се, че днес не бихте могли да го видите. Разписанието му е напълно запълнено. „със всеки изминал миг ставах все по-отчаян. – Е кога ще мога да го видя?
Тя се допита до една малка книга на масата пред нея.
Без да вдига поглед от книгата, тя каза: „Часовете му са напълно резервирани за следващите два месеца и половина“.
Два месеца и половина!
Първо ми казаха, че не мога да се присъединя в продължение на четири години. Сега ми казват, че дори не мога да го видя,
…“Но аз дойдох от Ню Йорк само заради това!“ Оплаках се…
– Така ли? – Тя се усмихна симпатично. – Как разбрахте за него?
– Преди няколко дни прочетох автобиографията му.
– Толкова наскоро! И ти дойде. просто . ей така? – Тя малко се охлади. – Обикновено хората пишат преди това. Ти не ни ли писа?
Изобщо признах, че дори не съм мислил да го направя.
– Ами, съжалявам, но не можеш да го видиш още два месеца и половина.
Междувременно – продължи тя, малко по-освежаващо – можеш да изучаваш уроците и да присъстваш на лекциите тук.
Бях във смут.
Просто трябваше да стана част от този прекрасен начин на живот. Това беше мястото, където принадлежах. Това беше моят дом.
Междувременно се молех вътрешно; – Трябва да ме приемеш! Това означава всичко за мен. Това означава целия ми живот!“
Накрая ми хрумна – нова мисъл! – че може би просто не бях готов и затова вратите не се отваряха за мен.
Ако това беше вярно, реших, просто ще изляза и ще живея в хълмовете в близо до Холивуд, ще посещавам редовно лекциите, ще изучавам уроците и…въздъхнах …
Когато бях готов, Учителят със сигурност щеше да го знае и щеше да ме призове.
С това решение и с голямо разочарование в сърцето си, се запътих към изхода.
– Тъй като си дошъл от толкова дълъг път – Чух жената затичвайки се зад мен,
– Ще попитам учителя, дали ще иска да те види днес.
Тя се върна няколко минути по-късно.
– Учителят ще те види сега.
Малко след това бях вкаран в една малка всекидневна.
Какви големи, блестящи очи ме поздравиха! Каква състрадателна сладост в усмивката му!
Никога досега не бях виждал такава божествена красота в човешко лице.
Първите думи, които излязоха от устата ми, бяха: „Искам да бъда твой ученик!“
Думите ми се изстръгнаха неудържимо от сърцето. Никога не съм очаквал да изговоря подобни думи на някого досега.
По време на което той държеше очите си наполовина отворени, наполовина затворени – „Четеше ме“, доколкото знаех.
Отново и отново се молех отчаяно в сърцето си: „Трябва да ме приемеш! Знам, че знаеш мислите ми. Не мога да го кажа външно; Само щях да избухнала в сълзи. Трябва да ме приемеш. Трябва!“
Той ме прие точно в този миг. В началото на разговора той ми каза: „Аз се съгласих да ви видя само защото Божията майка ми каза.
Прекарах 14 години в неговият ермитаж.
Той ме научи на толкова много неща.
„Зад всеки храст от розите на удоволствието“, ни предупреждаваше той, „Се крие гърмящата змия на болката“.
– Никога не казвай, че си грешник – продължи той, за да ни посъветва. „Ти си дете на Бога! Да се наричаш грешник е да се идентифицираш с греховете си, вместо да се опитваш да се отървеш от тях.
Никога не съм го видях да е ядосан или да се сърди.
И той безкрайно обичаше и прощаваше.
Имаше един човек, който от години, от интензивна ревност, беше клеветил Учителя за какво ли не.
Един ден, няколко дни преди края на живота на Учителя, двамата се срещнаха на официално събиране.
– Не забравяй – каза му Учителя, гледайки го в очите с дълбоко прощение. – Аз винаги ще те обичам!
Видях този човек по-късно, да гледа Учителя с дълбока любов и възхищение.
Снимка на тази среща е публикувана в статията за махасамадхи на Учителя и окончателното съзнателно излизане от тялото му.
Съветите на Учителя към хората, винаги произлизаха от божествена любов, и винаги разрешаваха техните специфични нужди.
Като ме видя един ден отвън на алеята, той ме посъветва;
„- Не бъди нервен или нетърпеливи, Уолтър. Напредвай бавно но сигурно.“
Никой не можеше да разбере мислите ми, но Той ги знаеше всичките…
Един ден ме нападнаха тъмни мисли. Маъиха ме с часове, докато не се сетих за каквото ме бе научил учителя да правя в такива моменти.
Съсредоточих се в духовното око с цялата си воля и след минути тъмното настроение си отиде.
По-късно го видях отново. По това време депресията ми беше вече изчезнала.
Мулчаливо се наведох и докоснах краката му. Той ме докосна нежно по главата, с усмивка и ми каза.
„Много добре“
– Без повече лоши настроения вече Уолтър, иначе как ще можеш да помагаш на хората?
Казах; Ти знаеше…
Той каза без пауза; Аз знам всяка мисъл, която мислиш.
Едно силно и дръзко изявление, което Той доказа, отново и отново.
Многократно той ми казваше; – Имаш велика работа да вършиш. Твоята работа ще бъде лекции и писане. Твоят живот ще бъде един от интензивна дейност и медитация“
Тогава не знаех как да реагирам към това, защото никога не съм се виждал като писател или лектор.
Аз само исках само да съм до него и да медитирам.
Едва сега разбрах какво е имал предвид. Всичко, което ми каза, излезе вярно.
Един ден Учителя беше поканен на парти на богати хора и актьори, а след това го поканихa да говори.
До ден днешен помня точните му думи;
Той ги каза с толкова голяма сила;
„Сея мислите си в етера и думите ми няма да умрат. Хиляди младежи ще отидат на юг, север, изток и запад, основаващи духовни братски колонии за обикновен живот и високо мислене. „
Той говореше за духовни общности, както днес е Ананда.
От всичките 800 души, които присъстваха там, аз бях единственият, който го чух.
Всъщност силно вярвам, че той каза това само заради мен.
Духовните Общности на Анданда се Основават
Свами Криянанда, винаги е казвал че че част от неговата мисия в живота е да разпространява работата на своя гуру, като помага на другите да открият истината в себе си.
Неразбирайки неговото виждане, обаче, членовете на борда на директорите на организацията на любимия му Гуру, накрая го принуждават да напусне организацията – Дружбата за Себерализация (Self-Realization Fellowship) след 14 години.
„Когато ми казаха страшната за мен новина , след като се прибрах вкъщи се сгрмолясах на леглото си, желаейки да умра.
“Чувствах, че животът ми е свършил. Това обаче се оказа още една от благословиите на Учителя, защото ако не беше станало това, никога нямапше да започна тези общности и ти сега нямаше да си тук“
„Свамиджи често ни казваше;
Ананда е място, където човек може да живее, да работи и да медитира. Всичко на едно място, да живее за Бога и да Му служи с други преданоотдадени.
Повече от всеки друг ученик, Свами Криянанда се опита да изпълни визията на своя гуру за духовните общности. През 1968 г. основава първата общност в Калифорния, наречена Ананда Виледж
С придържането към принципите и тяхната отдаденост към Бога и с мотото Ата Дхарма Дхата Джая (Където има дхарма, има победа) членовете на Ананда са могли да се справят с много предизвикателства, и в същото време да процъфтяват и да растат.
Ето кратък видеоклип за това, какво са общностите на Ананда;